сряда, 10 юни 2015 г.

Земята на инките - част 2

Първото нещо беше да си купим билети за Мачу Пикчу. Доста повървяхме докато намерим къде точно се продават, но видяхме и доста от нецентралната част на Куско - която е доста мръсна и адски шумна. На връщане решихме че е време да опитаме и така известното питие за което всички говорят – Писко Сауър. Приготвя се от ликьора Писко който е на база ферментирал гроздов сок. Ние освен традиционното Писко Сауър си взехме и Писко Кока и Писко Туна (туна са плодовете на кактус) Много ни харесаха,а и на 3500 височина след 2 коктейла си толкова щастлив :) Неусетно беше станало тъмно – което е нормално имайки предвид че в 5 следобед залязва слънцето – а и ние бяхме супер изморени и решихме да се приберем в хостела. За наш ‚късмет‘ съседите бяха решили да пият и пеят цяла вечер. Разбрахме че те си живеят там с месеци и от време на време поработват за да изкарат колкото за храна и наема. Самият хостел изглеждаше супер на картинка, но беше най ужасния от целия ни престой в Перу. Ужасно мръсен и нашата стая беше точно под дървените стълби по които нон стоп се катериха нагоре надолу разни хора – все едно спяхме в конюшна, трак трак нон стоп
На другия ден ходихме до съседно село Писак където имаше пазар, който е само определен ден от седмицата,където продаваха доста неща направени от вълна от лама. С малко питане и мотане намерихме от къде тръгва междуселския автобус и за 50ст се сдобихме с билетчета. До Писак си беше приключение, шофьора ни караше бясно по завоите с нула грайфер по гумите. Ние бяхме на предните седалки и до него и се чувствахме като във влакче на ужасите, а на мен от страх даже не можа да ми стане лошо което си е бонус :) Селцето Писак беше страхотно – малко, сушено сред огромни планини и там можеш да усетиш спокойствието и величието на природата. Пообиколихме пазара и след малко пазарлъци си понакупихме разни нещица. Много ни хареса едно местенце на което продаваха фрешчета и седнахме за почивка. Запознахме се със собствениците които за първи път виждаха българи, но пък знаеха къде е България и дори името на столицата.Толкова ни се зарадваха хората че си направихме снимка и веднага я качиха в страницата си във фейсбук. За наобратно решихме да сменим транспорта и взехме маршрутката 'за туристи' ,и наистина карането беше доста по културно. Но ни стовари в някакъв квартал на Куско в който други чужденци освен нас не се виждаха. Не че се притеснявахме, напротив обиколихме една част където иначе нямаше да стъпим но докато се приберем до центъра бяхме гроги. В кауч сърфинг сайта се говореше за някакъв бар където си правят срещите и за край на деня скокнахме там да пийнем по едно две Писко сауър.








Местните продават плодове на площадчето в Ollanta
Но вече с нетърпение чакахме ‚черешката на тортата‘ – Мачу Пикчу. Станахме рано, оставихме си по голямата част от багажа в хотела и тръгнахме само с една раничка. До градчето в подножието – Aguas Calientes – може да се стигне по няколко начина. Пеша с неколкодневен трек (Февруари за съжаление е ‚затворен‘ маршрута), с автобус до някъде или с влакче. Влакчето е суууууупер бавно и сууууупер скъпо но пък по пътя има страхотни гледки.Хваща се от Ollantaytambo където също има руини за гледане. Ние се помотахме доста из Оянта докато дойде време за влака. Там най накрая се престрашихме да ядем от уличната храна където всъщност се хранеха и всички перуанци. Предлагаха се два вида месо – едното беше пилешко със сигурност, но другото така и не разбрахме какво е, така че не рискувахме. Порциите бяха доста големи, като към месото върви и ориз и картофи. Или беше много вкусно или бяхме доста гладни, но изядохме всичко.После установихме че в селото няма вода от сутринта и иобщо не исках да си мисля как мият 5-те комплекта чинии и прибори които имат. Тръгнахме към гарата и Руди реши да отбие до една изоставена къща до пътя за тоалетна. Всичко ОК докато в един момент не се чу шум от верига и един огромен ротвайлер не изкочи точно пред нас. Да спомена ли че шума беше от късане на веригата с която беше вързано кучето..Аз по инерция му викнах ‚НЕ‘ и той взе че наистина спря – доста странно, може би е имал български прародители :P Бързо се изнизахме докато не си промени решението и не реши да ни изяде :)
След доста мотане най накрая се качихме и на толкова чакания влак. Той беше разделен на вагони за местни и за туристи, като туристите имаха ограничение колко багаж могат да носят, а местните мъкнеха едни огромни съндъци, чанти че даже и някакви железни релси, като разбира се цената също беше с огромна разлика. В нашия вагон сервираха чай от мате, чипс от банани и шоколадови фъстъци, като комплимент за супер високата цена на билета явно, като другата екстра беше че си имахме панорамни прозорци от които се разкриваха страхотни гледки към планините.
Агуас Калиентес е точно до огромна бурна река и има минерални извори (както и името му подсказва) Точно си намерихме хостела и започна да вали – толкова много че не спря до сутринта, което си е нормално все пак сме средата на дъждовния сезон. Но пък за късмет сутринта нямаше вече дъжд и станахме супер рано – нещо от рода на 6, за да хванем автобус до горе колкото можем по рано. Идеята ни беше да избегнем туристите които идват с първия влак сутринта, който пристигаше към 10 ако не се лъжа. За Мачу Пикчу няма смисъл да разказвам само ще кажа едно – наистина си заслужава. Мястото е наистина магическо. Имахме малко неразбирателство с облаците в началото, но те се смилиха и ни показаха цялата красота, а обвитите в мъгла върхове допълваха мистичното усещане. Не си наехме гид защото бяхме чели и гледали доста неща вече, но 'подслушвахме' от време на време останалите и пак понаучихме доста. За да предпазват мястото от прекаления наплив от туристи, има наложено ограничение от 2500 човека на ден така че ако някой мисли да ходи силния сезон, при всички положения трябва да си купи поне седмица предварително билета. Също така е най добре да се отиде възможно най рано сутринта, за да има време за разглеждане на спокойствие. След 10-11 започва наплива от туристи които се изсипват с влака и не може да се усети магията. Мястото което ми направи най голямо пречатлени беше централният площад. Принципно докато се разхождахме навсякъде се чуваше шума на реката долу – независимо че бяхме доста високо. Но в момента в който стъпихме на площада и целия този шум изчезна, настана една тишина в която се чуваха само насекоми и птички, обзема те едно спокойствие и честно да си кажа можех да остана там с часове. Но дъждовният период си каза думата (за целия престой само този ден валя през деня пфуу) и точно бяхме до изхода когато започна да вали. Бяхме разгледали всичко но имахме идея да слезем пеша по пътеката до града, което в този дъжд беше абсурт, независимо че имахме и дъждобрани. Така че се наложи да се качим отново на автобусчето. Долу докато се помотаме из пазара и Руди да изяде една царевица с огромни размери дъжда поспря. В Агуас Калиентес избора от забавления не е кой знае коко голям, така че беше освен да се поглезим в минералните басейни нямахме кой знае колко други варианти.Те са разделени на няколко открити басейнчета с различна температура на водата – която е странно непрозрачна и мътна, като пода на басейните не е с плочки а е директно пясък. Готино е да се разпусне в басейнчето ако нямате против да сте единствените туристи и се пренебрегне странното усещане от киснене в кафява вода :) Има бар, така че който има желание може да си пийва бирички или писко-та докато се плацика в басейна както правеха и всички месни. След тази баня по традиция беше ред на Писко Сауър – стана ни любимия коктейл и много жалко че в България няма къде да се пие. Избрахме си един ‚ямайски‘ бар който имаше и билярд което се оказа доста смело решение от наша страна. Коментара на Руди го описва идеално: ‚Бях в бар, все едно всеки един момент от наркокартела щяха да влязат и да започнат чесането с калашници – майко мила – а върху билярда май бяха пикали съвсем спокойно‘



С мъгла или без Мачу Пикчу си е супер мистичен











продължение