четвъртък, 18 юни 2015 г.

Земята на инките - част 3

След толкова планини беше време за нещо по равно, така че по вече познатия маршрут се прибрахме до Куско. Прибрахме си багажа от хостела и си хванахме нощния автобус до Арекипа или така наречения Бял град. Автобуса на фирма Cruz Del Sur беше специално за туристи, с широки и удобни седалки които стават почти на легла и е супер удобно да се спи. Има и по бюджетен вариант но искахме да пристигнем свежи на сутринта, затова предпочетохме този път удобството. И определено си заслужаваше – даже имаха и безплатен нет по време на пътуването. В Арекипа бяхме рано сутринта и ни направи впечатление че наистина всичко е от някакъв бял материал, дори и пешеходните улици. Града е в подножието на вулкана ‚Ел Мисти‘, където е много готино за трек но ние нямахме толкова време. Все пак сме само една вечер там. Нямахме предварително запазен хотел този път но пък изкарахме страхотен късмет с мястото – супер чисто, евтино и на 5 минутки пеш от центъра. Метнахме багажите и газ към ‚Мирадор‘ от където има гледка към вулкана. Имахме идея да спрем да разгледаме и един парк който много ни хареса, но се оказа че го затварят в 4!?! Позяпахме малко и военния парад който беше на площада преди да седнем да хапнем. Готино чистичко градче но за един ден се обикалят всички интересни неща и ако не се ходи до Колка каньон или до върха на вулкана повече от една вечер е безмислена. Следваща спирка Ика и по точно оазиса Хуакачина. За наше щастие в Перу си имат всичко. Пустиня с оазис, а даже и ‚sandboarding’. Ние като любители на сноуборда нямаше как да изпуснем такова предизвикателство, така че веднага след като се настанихме в хостела в оазис Хуакачина си резервирахме бордове за следващия ден. Контраста беше невероятен – от високите и супер влажни планини слязохме в пустинята на невероятна жега.Но това изобщо не ни пречеше, мястото беше вълшебно, хостела беше страхотен – с дворче пълно с хамаци на сянка където можеш да изкараш обедните жеги, с ресторант/ бар със студена бира, даже си имаха и куче. Санбернар...горкото само търсеше къде има най дебела сянка за да се скрие. Сендбординга беше разрешен само или рано сутрин или късния следобед за да се предпазват пясъчните дюни. От какво така и не разбрах но не мисля че някой би искал да е в средата на пустинята точно в най големия пек. Ние избрахме следобедния час за да можем да видим и залеза. Голяма забава се получи в джипките докато ни караха към дюните от които трябваше да се пускаме – а колко пясък изядохме :) Карането на борд на пясък определено няма нищо общо със карането на сняг. Освен че няма шанс да направиш завой,ами като паднеш всичко ама наистина всичко се пълни с пясък. А най странното е че ако си легнал на дъската си по бърз от колкото ако си прав. За да се намали триенето преди всяко пускане дъската се маже със восък – бяха ни раздали по една свещ още в началото. Беше супер забавно и доста изморително, имайки предвид че за да се пуснеш трябва да изкатериш до върха на огромната пясъчна дюна – а ние доста пъти повторихме това упражнение

Голяма лудница беше с тези бъгита


Невероятен залез в пустинята


Вечерта от хостела организираха вечеря за който иска и ние се навихме защото през деня се бяхме запознали с едни англичани и един шотландец с които ни беше доста забавно.А и най накрая хора с които Руди може да си говори на английски :) На масата ни седнаха още и семейство американци които пътуват с 2 или 3 малки деца – не помня точно колко. Според американеца – имал си мазе пълно с марихуана и имал разрешително да я гледа.. Да бе точно пък в щатите. Не знам дали някой му се върза но човека си вярва. Много готина вечер се получи, пийнахме хапнахме и даже толкова пийнахме че на сутринта се успахме и изпуснахме трипчето до островите където щяхме да гледаме тюлени..Е поне успяхме да хванем местния автобус за Лима който ни уредиха от хостела. И това си беше преживяване - няколко часа с тичащи деца напред назад по пътеката, които надничат през рамото ти да видят какво правиш, миризливи боси крака опънати на твоя подлакътник, едни миризми, едно чудо ..абе фън :)
В Лима най накрая успяхме да се уговорим да се видим със Силвана в едно заведение на брега на океана. Готиното беше че на другия ден обядвахме и с нея и с Дамарис. Супер им се зарадвахме, не се бяхме виждали от 7 години. С тях се запознахме когато бяхме в Колорадо да работим и супер се разбирахме, и стана страхотно че успяхме да се видим. Все едно не бяха минали цели 7 години, а само няколко месеца. Дано следващата ни среща да не е пак след толкова много време. За последно остана историческия център на Лима, който е пълен с живот, супер цветни сгради и готини паркчета. Препоръчаха ни вечерна разходка до парка с фонтаните, и както беше жега ни се стори много добра идея. Останахме учудени колко готино организирано е паркчето - можеш да се моташ там цял ден, има си полянки, пейки, кафенца, всичко което ти трябва. А и вечерта когато са осветени фонтаните наистина е много забавно - особенно за който иска да се понамокри :)







Като цяло впечатленията ни са че хората са много любезни, винаги идваха при нас да си говорим дори и ако само си седяхме на пейка в парка. Супер интересно им беше да им разказваме повече за България, винаги даваха съвети какво да видим или опитаме в Перу . Спрямо цените – винаги трябва да се пазариш то си е като спорт, не че е скъпо, просто както и на други места по подразбиране след като си европеец значи имаш пари. Спрямо шофирането – честно казано не знам как им дават книжки, и как не стават по милион птп-та на ден. Особено в Лима – там когато тръгнеш да пресичаш улицата на пешеходна пътека трябва да се оглеждаш нон стоп, защото те вместо да намалят като те видят, дават газ за да минат преди теб. Да не говорим че за всичко се използва клаксон и е страхотна какафония. Всяко такси когато минава покрай потенциален клиент свирка ако е свободно, ако някой иска да направи маневра също клаксона е на ход. А градския транспорт беше най забавен – нямаха номера на автобусите а си имат викачи, които когато автобуса започне да приближава някоя спирка започват да викат маршрута към чакащите. Така че за транспорт до летището в Лима определено препоръчвам такси, което ако е от по старите коли тип фиат панда след ‚паразлъка‘ за цената ще излезе много по евтино от колкото другите таксита и доста по бързо и лесно от колкото с градския транспорт