Нова Зеландия - Уелингтън и Тонгариро парк
За да минем от единия остров на другия си хванахме ферибот на фирма Bluebridge. Бяха ни казали че гледките са страхотни и непременно да се качим на фери, което ще мине през деня за да можем да гледаме, и ние като послушни деца изпълнихме препоръката. Наистина излизането от Пиктън е красиво, но на фона на Милфорд Саунд просто бледнее - може би ако бяхме направили маршрута в обратен ред щяхме да се впечатлим много повече. Пътуването мина бързо и за мой късмет нямаше много вятър, нито вълни, така че кораба не се клатушкаше изобщо. По късно разбрахме че сме изкарали голям късмет, защото принципно Декември има доста вълни и возенето изобщо не е толкова приятно (да цитирам думите точно - с 200 повръщащи пасажери е малък ад)
На пристанището на Уелингтън ни чакаше един приятел, Жоро, който не само че ни приюти, а и ни развеждаше навсякъде следващите два дни. Още от ферибота директно ни заведе на едно от хълмчетата което е с панорама към града и пристанището, където установих че Уелингтън е доста като Търново - целият е разпръснат по хълмовете и постоянно си нагоре-надолу.
на излизане от пристанището на Пиктън
столицата на Нова Зеландия
Тъй като беше почти Коледа, трябваше малко да почустваме коледния дух, и като едни типични местни жители посетихме най богато украсената коледна къща. Всеки Декември във вестника излиза класация на топ 10 коледни къщи, които са украсени за удоволствие от хората които си живеят там, и нас ни заведоха да видим номер едно. Малко ми беше странно да гледам снежанки и джуджета обута с къси панталони, но цъфналите цветя украсени с коледни лампични бяха върха на сладоледа. Друго си е да има сняг и вместо цветя да са си елхички :)
Две несъвместими според мен неща - коледни лампички и цветя
въпреки че има толкова украса, хората си живеят там
Следващите дни правихме малко градски туризъм, както и обиколка 'по стъпките на властелина', тъй като студиото където са снимали Властелина на пръстените, Аватар, Планетата на маймуните и още много известни филми се намира в Уелингтън. Вътре в самите студиа не влязохме тъй като тур-а беше свързан с някакво анимационно филмче което не бяхме гледали, но пък се снимахме с Амгъл, троловете, а Жоро специално ни заведе на летището за да видим дракона Смог, както и Гандалф. Супер много се накефих, нали съм си фентъзи фен :)
Руди едвам го спасихме - този трол почти го смачка
Weta се казва филмовото студио и е кръстено на една огромна и много грозна буболечка
Преди някоко години Гандалф явно не е харесал някой от пътниците на летището, защото е решил да скочи отгоре му заедно с орела - крайния резултат, човека със счупен крак
Очи в очи с Ам-Гъл
Останалата част от града също доста ни хареса, като въпреки че е столица жителите са само около 400 000 и няма такава лудница и трафик както в София. Единственото кофти там е времето - почти нон стоп духа доста силен вятър, особено в кварталите покрай брега, където са най красивите места, но въпреки това успяхме да си намерим по скритичко местенце и да си направим пикник обяд. С приятна компания времето минава неусетно и докато се усетим вече бяхме на път за национален парк Тонгариро
Тези дървета са техния еквивалент на нашите коледни звезди - цъфтят с тези червени цветчета само около Коледа, и по нова година вече са прецъфтели
Гледката е от към ботаническата градина
В Тонгагиро парк са снимани сцените в Мордор от филма Властелина на Пръстените. Там се намира и най красивия еднодневен преход в Нова Зеландия с дължина 19.4 км, като за него е много важно да се следи вулканичната активност, тъй като се ходи по активен вулкан. Има така наречените 'хазартни' зони, които са на пътя на лавата, и знаци, които предупреждаваха ако чуваме звуци от към вулкана да не навлизаме в тези зони. Тъй като по 'табели' продължителността на разходката е 7-8 часа, ние си взехме автобуса до началната точка в 7.30 сутринта. Принципно до там може да се отиде и с кола, но маршрута не е кръгов, така че пак трябва да се вземе автобус от крайната точка до колата, и ние решихме да си спестим толкова излишна логистика и си купихме билет за автобуса от селото където спахме - National Village - който ни заведе до началото в 7.30 и в 4 след обяд ни чакаше на края на трека за да ни върне директно обратно. Стреснати от всички обяснения в нета как е супер трудно, и как хората едва стигат навреме, още в началото се възползвахме от няколкото километра равен терен и поддържахме бързо темпо. Супер приятно се вървеше по дървените пътечки, направени за да не се мачкат мъховете, и още на следващата табела видяхме че се движим с 30 мин аванс от даденото време. До тук добре, но равното свърши и започва изкачването на първия кратер, който за съжаление беше скрит в облаци и не успяхме да видим отстрани. Честно казано следващия половин час беше най трудния от целия маршрут, защото за кратко време изкачихме доста височина, и на всичко отгоре не знам кой гениален мозък е решил че трябва да направи пътеката на стълбички, което лично за мен беше в пъти по кофти от колкото да катеря по пътечка. Но пък всяка съпка си заслужаваше усилието - пред нас дими от кратера на вулкана, около нас е застинала лава, а когато се показа слънцето толкова красиво се откроиха жълтите мъхове на фона на черната лава, че ако не се намирахме в една от тези 'хазартни зони' можех доста време да остана там просто да се любувам на гледката.
Слънцето е доста силно дори и в 8 сутринта
Супер приятно и лесно начало на маршрута, първите няколко километра бързо се изнизаха зад нас
Е какво, изпреварвам си :)
Бърз поглед към Mt. Doom преди да изчезне в облаците
полета от лава
Тук имахме опция да направим отклонение от маршрута и да изкачим кратера на вулкана 'Mt. Doom', но тъй като всичко беше обвито в облаци, решихме че е абсолютно безмислено, след като нямаше да има гледка, която да оправдае 3 часа бонус към общия маршрут. Продължихме към следващия кратер, който се казва 'червения кратер', защото поради химичния състав и киселинността от вулкана, самата почва наистина е червена. На самия ръб седнахме на земята да поизчакаме с надежда да се поразсеят облаците и изненада - земята беше топла :) Малко по късно след като облаците се махнаха, видяхме как отвсякъде земята пуши, еми как да не е топло, като отдолу ври и кипи...Много е готино когато не очакваш и изведнъж пред теб се разкрие невероятна гледка, както се случи малко по късно и съвсем изненадващо пред очите ни се появиха 'изумрудените езера'. Признавам изкарахме луд късмет, защото ако не бяхме решили да седнем за малко на ръба, изобщо нямаше да разберем че има езера, толкова бяха гъсти облаците и видимостта беше буквално няколко метра. Заедно с езерата се очерта и пътеката напред - точно през най-големия кратер, където от всякъде земята пуши, ама какво пък къде другаде можем да сме в естествена парна баня с лек привкус на сяра :) Колкото и да не си се искаше трябваше да продължим надолу. Слизането по вулканична пепел се оказа голяма забава - малко ми напомни на сенд борда в Перу - стръмно, хлъзгаво,никакъв контрол, а и пепелта се навира навсякъде. А скоро разбрах че има и такава атракция вече - каране на борд по вулканична пепел, не се шегувам
Видяхме че преднината ни пред времето показано на табелите продължава да се увеличава
Мъх и лава
Гледката която се откри когато се махнаха облаците определено беше неочаквана
Земята си пуши ли пуши, a там се с сгушило е едно езеро с много наситен син цвят - и с много въображение са го кръстили Синьото езеро :)
Червения кратер
След разходката в парната баня сме възнаградени с панорама спираща дъха.
След като излязохме от другата страна на вулканите, очаквахме че от там до края ще е скучно и дълго слизане, но за наш късмет маршрута отново ни изненада. Зад 'завоя' се откри страхотна панорама към целия национален парк, заради която аз няколко пъти се спънах и почти паднах, ама така е като зяпам само. След около половин час, за да не ни доскучее, природата около нас се промени отново, и вместо черната вулканична почва продължихме по една виеща се пътечка измежду супер жълто-оранжеви треви, докато стигнахме до заслон (с тоалетна). Странно е че му казваха 'хижа', след като нощуването там е забранено, и имаш право само да се скриеш за няколко часа ако те застигне кофти време, но те си знаят. Колкото по надолу слизахме, толкова повече се променяше природата около нас, изчезнаха жълтите треви и се появиха по високи храсти, а след тях последните няколко километра беше направо джунгла. Супер доволни, въпреки че се мотахме много, бяхме долу за по малко от 7 часа, като реално времето което вървяхме беше не повече от 5 часа. Докато чакахме да дойде да ни вземе автобуса беше доста забавно да наблюдаваме хората които слизаха - бяха толкова щастливи, усмихнати и едновременно с това изморени. Наистина Тонгариро Алпайн Кросинг маршрута е много красив, адски разнообразен, и определено за всеки смятащ да посети Нова Зеландия е 'must do', но изобщо не е толкова труден колкото всички те карат да мислиш :) Много доволни от видяното вечерта си отворихме една бутилка новозеландско винце и с огромен кеф си го изпихме..Какво ли ще видим утре?
продължение
На пристанището на Уелингтън ни чакаше един приятел, Жоро, който не само че ни приюти, а и ни развеждаше навсякъде следващите два дни. Още от ферибота директно ни заведе на едно от хълмчетата което е с панорама към града и пристанището, където установих че Уелингтън е доста като Търново - целият е разпръснат по хълмовете и постоянно си нагоре-надолу.
на излизане от пристанището на Пиктън
Тъй като беше почти Коледа, трябваше малко да почустваме коледния дух, и като едни типични местни жители посетихме най богато украсената коледна къща. Всеки Декември във вестника излиза класация на топ 10 коледни къщи, които са украсени за удоволствие от хората които си живеят там, и нас ни заведоха да видим номер едно. Малко ми беше странно да гледам снежанки и джуджета обута с къси панталони, но цъфналите цветя украсени с коледни лампични бяха върха на сладоледа. Друго си е да има сняг и вместо цветя да са си елхички :)
Следващите дни правихме малко градски туризъм, както и обиколка 'по стъпките на властелина', тъй като студиото където са снимали Властелина на пръстените, Аватар, Планетата на маймуните и още много известни филми се намира в Уелингтън. Вътре в самите студиа не влязохме тъй като тур-а беше свързан с някакво анимационно филмче което не бяхме гледали, но пък се снимахме с Амгъл, троловете, а Жоро специално ни заведе на летището за да видим дракона Смог, както и Гандалф. Супер много се накефих, нали съм си фентъзи фен :)
Weta се казва филмовото студио и е кръстено на една огромна и много грозна буболечка
Останалата част от града също доста ни хареса, като въпреки че е столица жителите са само около 400 000 и няма такава лудница и трафик както в София. Единственото кофти там е времето - почти нон стоп духа доста силен вятър, особено в кварталите покрай брега, където са най красивите места, но въпреки това успяхме да си намерим по скритичко местенце и да си направим пикник обяд. С приятна компания времето минава неусетно и докато се усетим вече бяхме на път за национален парк Тонгариро
В Тонгагиро парк са снимани сцените в Мордор от филма Властелина на Пръстените. Там се намира и най красивия еднодневен преход в Нова Зеландия с дължина 19.4 км, като за него е много важно да се следи вулканичната активност, тъй като се ходи по активен вулкан. Има така наречените 'хазартни' зони, които са на пътя на лавата, и знаци, които предупреждаваха ако чуваме звуци от към вулкана да не навлизаме в тези зони. Тъй като по 'табели' продължителността на разходката е 7-8 часа, ние си взехме автобуса до началната точка в 7.30 сутринта. Принципно до там може да се отиде и с кола, но маршрута не е кръгов, така че пак трябва да се вземе автобус от крайната точка до колата, и ние решихме да си спестим толкова излишна логистика и си купихме билет за автобуса от селото където спахме - National Village - който ни заведе до началото в 7.30 и в 4 след обяд ни чакаше на края на трека за да ни върне директно обратно. Стреснати от всички обяснения в нета как е супер трудно, и как хората едва стигат навреме, още в началото се възползвахме от няколкото километра равен терен и поддържахме бързо темпо. Супер приятно се вървеше по дървените пътечки, направени за да не се мачкат мъховете, и още на следващата табела видяхме че се движим с 30 мин аванс от даденото време. До тук добре, но равното свърши и започва изкачването на първия кратер, който за съжаление беше скрит в облаци и не успяхме да видим отстрани. Честно казано следващия половин час беше най трудния от целия маршрут, защото за кратко време изкачихме доста височина, и на всичко отгоре не знам кой гениален мозък е решил че трябва да направи пътеката на стълбички, което лично за мен беше в пъти по кофти от колкото да катеря по пътечка. Но пък всяка съпка си заслужаваше усилието - пред нас дими от кратера на вулкана, около нас е застинала лава, а когато се показа слънцето толкова красиво се откроиха жълтите мъхове на фона на черната лава, че ако не се намирахме в една от тези 'хазартни зони' можех доста време да остана там просто да се любувам на гледката.
Тук имахме опция да направим отклонение от маршрута и да изкачим кратера на вулкана 'Mt. Doom', но тъй като всичко беше обвито в облаци, решихме че е абсолютно безмислено, след като нямаше да има гледка, която да оправдае 3 часа бонус към общия маршрут. Продължихме към следващия кратер, който се казва 'червения кратер', защото поради химичния състав и киселинността от вулкана, самата почва наистина е червена. На самия ръб седнахме на земята да поизчакаме с надежда да се поразсеят облаците и изненада - земята беше топла :) Малко по късно след като облаците се махнаха, видяхме как отвсякъде земята пуши, еми как да не е топло, като отдолу ври и кипи...Много е готино когато не очакваш и изведнъж пред теб се разкрие невероятна гледка, както се случи малко по късно и съвсем изненадващо пред очите ни се появиха 'изумрудените езера'. Признавам изкарахме луд късмет, защото ако не бяхме решили да седнем за малко на ръба, изобщо нямаше да разберем че има езера, толкова бяха гъсти облаците и видимостта беше буквално няколко метра. Заедно с езерата се очерта и пътеката напред - точно през най-големия кратер, където от всякъде земята пуши, ама какво пък къде другаде можем да сме в естествена парна баня с лек привкус на сяра :) Колкото и да не си се искаше трябваше да продължим надолу. Слизането по вулканична пепел се оказа голяма забава - малко ми напомни на сенд борда в Перу - стръмно, хлъзгаво,никакъв контрол, а и пепелта се навира навсякъде. А скоро разбрах че има и такава атракция вече - каране на борд по вулканична пепел, не се шегувам
Гледката която се откри когато се махнаха облаците определено беше неочаквана
Малко почивка за стопляне на дупарата заедно с другите туристи по пътеката - като ни видяха как си седим и те се наместиха до нас :)
След като излязохме от другата страна на вулканите, очаквахме че от там до края ще е скучно и дълго слизане, но за наш късмет маршрута отново ни изненада. Зад 'завоя' се откри страхотна панорама към целия национален парк, заради която аз няколко пъти се спънах и почти паднах, ама така е като зяпам само. След около половин час, за да не ни доскучее, природата около нас се промени отново, и вместо черната вулканична почва продължихме по една виеща се пътечка измежду супер жълто-оранжеви треви, докато стигнахме до заслон (с тоалетна). Странно е че му казваха 'хижа', след като нощуването там е забранено, и имаш право само да се скриеш за няколко часа ако те застигне кофти време, но те си знаят. Колкото по надолу слизахме, толкова повече се променяше природата около нас, изчезнаха жълтите треви и се появиха по високи храсти, а след тях последните няколко километра беше направо джунгла. Супер доволни, въпреки че се мотахме много, бяхме долу за по малко от 7 часа, като реално времето което вървяхме беше не повече от 5 часа. Докато чакахме да дойде да ни вземе автобуса беше доста забавно да наблюдаваме хората които слизаха - бяха толкова щастливи, усмихнати и едновременно с това изморени. Наистина Тонгариро Алпайн Кросинг маршрута е много красив, адски разнообразен, и определено за всеки смятащ да посети Нова Зеландия е 'must do', но изобщо не е толкова труден колкото всички те карат да мислиш :) Много доволни от видяното вечерта си отворихме една бутилка новозеландско винце и с огромен кеф си го изпихме..Какво ли ще видим утре?
Коментари
Публикуване на коментар