петък, 29 юли 2016 г.

Ливан - Бейрут и Хариса

Благодарение на един приятел който беше изпратен в Ливан за няколко месеца, започна да ме чопли идеята да му направим едно гости (мерси Вихра). Тъкмо си намерих желаещ за компания и изненадващо България Ер пуснаха директен сезонен полет София - Бейрут. Е това ако не е знак от съдбата. Всичко стана супер набързо - купихме билети и седмица по късно вече бяхме кацнали на летището в Бейрут. Първи впечатления: 28те градуса в 4 сутринта действат малко стряскащо, карайки те да се чудиш какво ли е през деня..
Еми през деня е същото само че пече и слънце. Следващите няколко дни установихме че температурите са почти еднакви през цялото денонощие. Като истински туристи започнахме с разходка в Бейрут. Вихрен ни остави някъде по крайбрежната алея и каза - разхождайте се, ето ви карта с нет ако случайно се изгубите. И ние послушно тръгнахме да се потопим в атмосферата на Бейрут. Еми освен в собствен сос в друго не се потопихме, защото други луди да ходят по обяд на жегата като нас нямаше. След доста пролята пот, случайно стигнахме до Pigeon Rocks, един от туристическите символи на града, и след няколко снимки там се предадохме и тръгнахме да търсим кафенце със мнооооооогоо дебела сянка. Тази лесна на пръв поглед задача се оказа ужасно трудно изпълнима. Отне ни поне час обикаляне докато най накрая успяхме да намерим къде да седнем. Не че сме придирчиви, просто в Бейрут няма паркове, градски градини, пейки или каквото и да е от сорта, а сянката е само от сградите защото и дървета няма ( с изключение на палмите по крайбрежната алея)


 Супер високи скали, а върху тях огромни сгради
Много обичат да строят сградите точно на ръба.


Ливанското кафе и сянката ни подействаха освежаващо и бяхме готови да покорим следващата цел - Хариса. Градчето е на измамно близко разтояние, което обаче поради непрекъснатия трафик и задръствания се минава доста бавно. А като споменах трафика, няма как да не се опитам да обясня за каква лудница става дума. Правила почти няма, или и да има никой не си прави труда да ги спазва. Светофарите са горе долу задължителни през деня, а през нощта се чудя защо изобщо продължават да работят след като никой не им обръща внимание. Маркировката на пътя е за красота, почти не видях да се спазват лентите на платната, ако пътя е с 3 ленти в посока, това на сто процента означава че ще има минимум пет колони с коли, а ако се минава през град, то тогава тротоара е идеалното място да изпревариш всички с колата си от дясно и да направиш ляв завой на кръстовището. За моторите дори и посоката на движение е без значение - може да се кара в насрещното, перпендикулярно на всички или най спокойно е по крайбрежната пешеходна улица. И въпреки целия този хаос не видях никой да се изнервя, нямаше свирене с клаксони, всички си караха спокойно или си чакаха в задръстването.
До катедралата на върха на хълма в Хариса се стига с лифт и гледката от горе е невероятна. Има огромна статуя на Дева Мария 'Notre Dame du Liban' която протяга ръце към Бейрут и от която се открива гледка към целия залив. Води се че това е едно от най важните светилища в света почитащи Дева Мария. Все още е действащ храм въпреки многото туристи и хората ходят за да се молят, даже имаше и подготовка за сватба. Много се чудихме дали ще успеем да се миксираме успешно с гостите на сватбата и да останем за купона, ама с къси панталони и джапанки нямаше да имаме много успех.
Някъде там свършва и Бейрут, ама къде точно никой не може да каже
Дадоха ми шалче да си скрия раменете, все пак трябва да уважаваме святите места :)
Тримата от запаса :)
Облаците и слънцето правеха гледката още по красива.

Много ми се искаше да останем до залеза горе, но лифта затваря по рано и нямаше да има как да слезем до долу. А и глада почваше да се обажда.


продължение