вторник, 9 януари 2018 г.

Чао, Мароко - Фез, Шефшауен

Деня започна със супер ранно ставане още по тъмно в 5. Принципно идеята е, че ако е много жега да се мине пътя обратно до селото докато още не е станало ужасно, но с случая беше малко безсмислено, имайки предвид че температурата надали беше повече от 15 градуса. Но да не развалям романтиката, качихме се на камилите и се заклатушкахме бавно гледайки звездите. За разлика от вечерта, сега облаците малко се бяха поразнесли и имаше повече звезди. Изобщо не е лесно да се язди камила, да си призная честно - седлото е супер твърдо и постоянно се изхлузваш. А Деси направи си беше полегнала на гърба на нейната животинка. Около изгрев вече бяхме пристигнали, така че се натоварихме на колата защото ни чакаха около 7 часа път до крайната цел за деня Фез. По пътя нямаше нищо кой знае какво интересно, освен борова гора пълна с маймуни, които бяха много сладки докато скачаха около нас. Спряхме за по едно кафенце някъде по пътя, като за първи път езиковата бариера ни попречи да си поръчаме каквото искаме. Питаме с прости думички - кафе? йес!, милк? ... странно опулен поглед насреща. Хмм ОК, капучино? ...същия поглед. Добре, явно ще трябва да се правим на палячовци - Му, му?..още по абсурден поглед, а върха беше като се опитах да имитирам доене на крава..След като очевидно ни помислиха за идиоти, поръчахме по един чай, при което на лицето на сервитьорчето блесна усмивка, и малко по късно получихме ментов чай с по 100 грама захар на бучки за всеки.
Пристигнахме във Фес точно час пик, което се получи доста изнервящо, защото на GPS картата не всички пътища са отбелязани, а във Фес са кръгово след кръгово и е ужасно да не знаеш до последно на кой изход трябва да излезеш. В крайна сметка стигнахме до медината и паркирахме на един паркинг който според адреса който имахме на хостела, трябваше да ни е супре близо. Е да, ама не. Въртяхме се, обикаляхме, търсихме, и така и не можахме да намерим мястото. Тук разбрахме какъв е най-печелившия бизнес на местните - да те водят до хотела, като преди това те завъртят из най-забутаните улички десетина минути, за да може тотално да се объркаш. В крайна сметка се наложи и ние да прибегнем до услугите на 'гид', защото нямахме никакъв шанс да се ориентираме. И честно казано хостела се оказа в една тъмна, скрита уличка, без никакви табели, където бяха разхвърляни торби със строителни материали, в която никога не бихме и предположили че може да се намира входа. Бяхме вече адски изморени и си легнахме веднага с надежда, че на сутринта всичко ще изглежда доста по приветливо.
За съжаление положението не изглеждаше по добре на сутринта. Падаше се петък, и всички магазинчета в медината затваряха по обяд, ако изобщо отворят, и града приличаше на голям лабиринт пълен с боклуци. Е след като свикнахме с обстановката и се натъпкахме със страшно вкусни сладки нещата вече изглеждаха доста по различно. За да успеем да се ориентираме обратно до хостела си набелязахме няколко маркера по пътя, и спокойни се мотахме цял ден. На няколко пъти ни спираха да се опитват да ни пробутат 'гид' услуги и след като ги порязвахме получихме коментар 'spicy girls' :) Минавайки покрай някакво кафенце виждаме че хората гледат футбол. От чисто любоптство надникнахме и какво да видим - играе Лудогорец. А стига бе - мароканци гледат Лудогорец във Фес! Заподскачахме от кеф, опитвахме се да обясним на хората защо, но както обикновено погледите насреща са изпълнени с недоумение, като това изобщо не ни притесняваше. В приповдигнато настроение си подскачаме по улицата, докато изведнъж пред нас се изпречва заключена врата. Хммм, това сутринта го нямаше, а и сме на 100% че сме на правилния път. За наш 'късмет' излиза, че медината се затваря и заключва в отпределен час. Браво бе! Ами сега как ще излезем?? Пак се започна едно мотане напред назад из лабиринтите, докато една жена не ни показа как да стигнем до нашата улица. Лошото настроение се оправя идеално с нещо сладичко, а един симпатичен човечец продаваше току що направен сладолед точно пред нас. Вкуса беше невероятен, опитахме от всички варианти, а докато си хапваме, той извади от машината някакъв розов сладолед. Аз явно доста очевидно съм показала, че много искам и него да пробвам, защото човека извади по една лъжица и ни почерпи всички. Евала, има и готини хора в този град заради които си заслужава да му се даде шанс :)
Сутринта започна с кафенце на покрива на хостела в страхотно настроение, което отчасти се дължеше на факта, че си тръгвахме от Фес, отчасти че бяхме любопитни какво ни чака във Волубилис. Като любител на 'камънаци', нямаше как не включа и останките от римски град, който се счита че е бил столица на Мавритания. Града е бил огромен и се е разпростирал на площ от 42 хектара. Главната улица е била павирана, с тротоари от двете страни и води към огромна триумфална арка. Има запазени невероятни музайки в някой от къщите, като например в 'Къщата на Атлета' музайката изобразява акробат яхнал магаре наобратно. В къщата на Херкулес музайката беше с изображения на всичките му подвизи, което ни накара да си поразмърдаме мозъчетата и да си припомним малко от митовете и легендите.
Бяхме решили, че няма как деня да стане още по хубав, докато не видяхме Шефшауен 'Синия град'. Беше любов от пръв поглед. Набързо един местен ни намери къде да паркираме, като даже на следващия ден ни бяха сложили картони на стъклата за да не се напича колата, след това друг се обади на хотела и дойдоха да ни посрещнат, а ние гледахме невярващо как може хората да са толкова отзивчиви и приятелски настроени. Медината отново беше малък лабиринт, но изпълнен с живот и цветове, а на площада ресторантчетата бяха кое от кое по примамливи. Къщичките боядисани в синьо с най различни цветя отпред, уличките чисти и подредени, а хората от всякъде ти се усмихват и поздравяват, чак да не искаш да си тръгнеш.
Но всичко хубаво си има край, и ние трябваше да се отправим към Танжер за да върнем колата. Тъй като това е град, който е точно от другата страна на Гибралтар, мислихме че там ще е най европейско, че даже имахме идеи да ходим и на плаж. Вярно отидохме на плажа, но там определено не ставаше нито за къпане, нито за събличане по бански. Тук жените бяха най- консервативно облечени, покрити с хиджаби, и на плажа имаше само мъже по бански. След като идеята с плажа се провали, решихме да дадем шанс на най-голяма забележителност в района - пещерата на Херкулес. Тя е само на 14км от града, и до там се стига много лесно, само по чисто нови огромни булеварди. Оказа се, че е доста известна забележителност сред местните и беше пълно със семейства със селфи стикове. Влязохме в първата пещера, която е превърната в нещо което трудно се описва, може би ужасен кич е най-точното описание. Постоили са павилион за сувенири вътре, а по всички стени има статуи и фигури на каквото се е появило със въображението - мечки, камили, хора..Доста набързо избягахме от там към по-голямата пещера, където освен че беше доста по спокойно, беше и много по красиво, та успяхме даже и няколко снимки да направим. Вечерта много набързо минахме през медината и си харесахме едно доста невзрачно ресторантче далеч от туристическите места. Докато хапваме, на съседната маса занесоха някакви люти чушки, които изглеждаха много апетитно. Със знаци успяхме да попитаме дали може да си поръчаме и ние, обаче сервитьора, който беше и собсвеник на заведението каза че ги няма в менюто. След това отиде до масата, чухме нещо България - туристи, и оп, чинията с недокоснатите чушки се озова на нашата маса. Опитахме се да откажем, обаче отговора беше - те са ми семейство, няма проблем, хапвайте. Еми бая люти излязоха тези чушки ама няма как да не се изядат - ще обидим хората :)
И като за още по-перфектен финал на почивката, на път към хотела минахме през магазин за Алкохол от където се сдобихме с няколко бири. Чао, Мароко!