понеделник, 23 октомври 2017 г.

Мароко - Маракеш

Малки тесни улички с носещи се из въздуха екзотични аромати, скрити кафенца надничащи от покривите високо над глъчта, разнасяща се от изпълнените със живот площади и необятните червени пясъци на Сахара -това са спомените който останаха в нас от Мароко. Шумният Маракеш и тихата пустиня, тъмният Фез и синият Шефшауен, огромните Атласки планини и широките плажове на Танжер - това е страна която предлага за всеки по нещо.
Пристигнахме в Маракеш късно вечерта и първото впечатление не беше много обнадеждаващо - тъмни, заплетени улички, обградени от кирпичени къщи. Но с настъпването на новия ден всичко се промени, стана супер цветно и установихме, че сме буквално на най-известният площад Джема Ел Фна. Успяхме да се поразходим преди да се събуди градът, но докато закусвахме царевични палачинки с мед, край нас започнаха да изникват сергийки, да се чува глъч и постепенно и ние бяхме въвлечени в ежедневния ритъм на живот.
Дворецът Бахия, който в превод означава Брилянтност, е построен от везир Бу Ахмед, живял там с четирите си съпруги и още 24 други жени, е идеално място за разходка и малко разнообразие от пазарите из града. За съжаление нищо от мебелировката на стаите не е запазено, и освен да се наслаждаваме на архитектурата и хладината, друго не ни остана. Решихме, че гробниците на Саадин са близо и не е лоша идея да видим и тях, преди да се 'гмурнем' в соука в Медината. Те са построени 16 бек от султан Ахмед ел Мансур, но до 1917г са били запечатани, докато случайно не са били забелязани от въздуха от френски самолети. Тогава е построен тесен проход, по който и сега се минава, за да може да се достигне до тях. Вътре видяхме два мавзолея, в които има 66 гроба на различни принцове от династия Саадин, а в двора има още 100 гроба на членове на домакинството, като няколко от тях дори не са на мюсулмани,а на приближени на султана евреи. Мавзолеят, в който е погребан султан ел Мансур, е с италиански мрамор и наподобява стила на крепостта Алхамбра в Гранада, докато другият, въпреки че не е толкова впечатляващ, е издигнат върху гроба на майката на султана и в чест на основателя на династията на Саадините.
Стигаше ни толкова култура, така че си набелязахме джамията Кутубия, която единствено се вижда от всякъде, с нейните 77 метра, и тръгнахме натам. Докато се мотаме, към нас се приближи един Мароканец, който естествено предложи да ни стане гид. След като отказахме, каза че ще ни покаже къде е берберсия пазар, тъй като 'живеел там и се прибирал за обяд'. Хванахме се на въдицата като истински шаранчета, и след бърза обиколка в лабиринта на Медината се озовахме в страхотен магазин за арганово масло. Беше ясно, че до пазара няма да ни заведе, но това не ни попречи да се попазарим, като в крайна сметка си купихме няколко шишенца масло. Всички доволни и щастливи, продължихме сами да обикаляме докато не стана време за вечеря. Изведнъж площада започна да се преобразява - започнаха да изникват редици от павилиончета като едните бяха за фрешове,пред тях стройно наредени бяха за продажба на охлюви, а в средата, където до преди няколко часа нямаше нищо, сега се издигаха мобилни кухни с маси и столчета, предлагащи всякакви вкусотии. Всичко това се огласяше от ритъма на музика, носещ се от стотиците улични музиканти, каращи хората да танцуват. Нямаше как да устоим на изкушението, и да не пробваме от храната която се предлагаше. Заложихме на класиката - марокански кус-кус, салата и някакви морски деликатеси. Дали заради предубеждението, че кус-кус се яде само на закуска, или поради друга причина, но това определено не беше моето ястие.
Следващия ден бяхме отделили за една от големите атракции на Маракеш, а именно градините на Ив Сен Лоран - Jacques Majorelle. Те са малко извън Медината и ние решихме, че ще е приятна разходка ако отидем до там пеш. Приятно беше да се разхождаме по широките улици под сянката на палмови дървета, и да се крием от жегата в градските паркове. Градините излязоха доста по далеч от колкото предполагахме, но си заслужаваха разходката. Те са създадени от художника Жак Мажорел 1920, но стават известни след като през 1980 година Ив Сен Лоран ги купува, като той дори е погребан там. Много от местните ходят там през уикендите за да избягат от горещината.
Жегата доста ни беше поизморила и се отправихме към хостела за почивка, като преди това решихме да минем да си вземем малко от местните сладки. Както винаги се получава плановете са едно, а какво се случва е съвсем различно :). Вместо сладки си купихме сок от захарна тръстика, и докато в един момент си приказваме с продавачите, в следващия вече обикаляхме, стиснали стръкчета мента, из кожарска 'работилница'. Навсякъде около нас имаше разпръснати камилски кожи, а каква невъобразима смрад се носеше във въздуха просто не мога да опиша. Още в началото минахме покрай три басейнчета, пълни с вар, брашно и изпражнения от гълъби (!!), където се киснат кожите, след това покрай хора които щавеха кожите на ръка, както е било и преди сто години най-вероятно. И накрая вече така и не разбрах какво правеше един мароканец, затънал до колене в едно басейнче, пълно с не искам да знам какво, защото просто там вече дори и ментата не помагаше да се диша. Естествено всичко завърши в магазин за кожени изделия, и след като не си купихме нищо, се разделихме доста грубо с 'гид'-а който искаше пари за тур, който не сме искали, а ни беше ловко натресен. Но пък признавам, беше интересно. Затова събрах 20 дирхама на стотинки и посегнах да му ги дам, но той ме удостои с толкова презрителен поглед, че чак ми стана смешно. Добре, няма проблем, сменяме тактиката - прибрах си стотинките и му подадох отново 20 дирхама, но този път банкнота. Е на тях вече не можа да устои и ги взе :)
Докато се върнем обратно на площада вече беше станало време за вечеря, така че този път си харесахме едно от туристическите 'roof top' ресторантчета, и се наслаждавахме на спокойствието. За разлика от предната вечер, сега площада беше доста по празен, но музиката отново изпълваше въздуха и правеше вечерята ни още по приятна.