Мианмар - Баган и Mt. Popa
Слизаме в полу сънено състояние от маршрутката и се оказваме заобиколени от шофьори на таксита. Нямаме идея колко би трябвало да струва до града, но на една огромна табела услужливо е написана фиксираната сума, и то на английски. Да не повярваш чак. Естествено на нас ни се казва цена която е двойна, но както не обичам да ставам рано изобщо не уцелиха момента да се опитват да ни прекарат. Доста кисело им обясних, че ако не могат да четат на английски, аз ще им кажа какво пише на огромната табела, та да преосмислят офертата. Пазарихме се малко, предложиха ни даже ъпгрейд на 'horse taxi' което след като разшифровахме че означава да се возим на каруца доста ни развесели, и в крайна сметка си стиснахме ръцете. Паркирахме се пред произволно избран хотел в 5 сутринта и се наложи да събудим тримата спящи на пода във фоайето за да ни настанят. Много е странно как във всеки една идея по лъскаво изглеждащ хотел има поне по трима нон стоп дежурни на рецепцията. Вечер си разпъват по един матрак и директно си спят там, за да са на разположение на гостите по всяко време на денонощието.
Пихме по едно страхотно кафенце някъде из уличките на Баган и следвайки съветите от интернет си взехме по едно колело за да може да обиколим повече. Искахме да са от кифленските колела с кошничка каквито карахме на Инле, за да може да си сложим багажа и водата, но в Баган този тип колела били забранени. Само планински велосипеди или мотопедчета се дават под наем. Което се оказа добра идея, имайки предвид че пътечките по които минавахме бяха или с пясък, или горски, където с другия тип колело щеше да е доста трудно. Започнахме едно яко въртене на педалите, с доста чести спирки по пътя защото буквално зад всеки храст изникваше страхотен храм или гледка. До обяд едвам успяхме да стигнем до стария Баган, а там тепърва беше черешката на тортата с най-големите и известни храмове в комплекса, където пред всеки по голям храм имаше автобуси и туристи, а моторчетата сновяха напред назад. Даже докато си разглеждахме едни ступи, до нас се приближиха две момчета да ни предложат да си купим картички. Ние отказахме, но се заприказвахме с тях и когато разбраха че сме от България, едното момче каза - 'Ейй, супер. Имам два лева, може ли да ми ги обмените?'
Ние решихме че се базика, но то наистина бръкна в джоба си и извади два лева. Каза, че миналото лято едни българи му ги били дали, и ако може да му дадем мианмарски парички.
Доста изморени от цял ден въртене на педали и най вече от слънцето и жегата, отново дадохме газ за да се приберем точно преди да се стъмни. Върнахме благополучно колелата и излязохме да си търсим място за вечеря. Доста лесна задача се оказа, защото в градчето имаше една улица, на която бяха всички ресторантчета. Ние както обикновено ги пропуснахме и се настанихме на най нетуристическото кръчме, където имаше единствено супа и мианмарския вариант на дал бат (в непал е много популярно ястие) Месо, ориз, зеленчуци и някакви незнайни неща, всичко в отделни купички и ти си го смесваш сам. Аз това чудо не го харесвам изобщо и рискувах със супата, която дори и сега нямам идея какво съдържаше. За сметка на храната, местните бяха много приветливи. Изреди се половината заведение да се опита да обясни кое какво е, и даже ни показваха кое как се яде. Така че нямах много избор, трябваше да си изгълтам супата поне до някъде.
На другата сутрин, докато чакаме транспорта с който трябва да се придвижим към Mt. Popa, от вън започва да гърми музика. Първоначално по тихо, но постепенно се усилва все повече и повече. Когато вече усещаме че е буквално под прозореца, поглеждаме навън и какво да видим - Слон! Газ навън, и изведнъж се озоваваме на края на цяла процесия, която освен двата слона включваше няколко конни ездача, каруци теглени от волове, и специална каруца за оркестъра, като всичко това е обляно в розови, жълти и зелени цветове и накити. Оркестъра ни остави безмълвни - на каруцата имаше пулт за диджей, колони, както и няколко човека с инструменти. До каруцата вървяха мъж и жена, които бяха певците, от зад имаше по-малка каручка с генератор, а от пред имаха един мъж, който играеше ролята на жива спирачка като всичко това се буташе от хора. Оказа се, че това е изпращане на малко дете в манастир, като периода който то ще прекара там зависи изцяло от него. Принципно по-заможните семейства си наемат слон, който се кара с камион от друг регион, тъй като в Баган няма, и това удоволствие им струва 2000$.
Докато мине цялата шарена процесия, стана време да се качваме на колата и да ни закарат до Моунт Попа. Това беше мястото, заради което избрахме Мианмар като дестинация - един комплекс с невероятна гледка към манастир построен на върха на изгаснал вулкан. Според легендата, в този манастир живеят четири от най силните будистки духове, и дори и кралят на Бирма е бил задължен да се съветва с тях при взимане на важни решения.
Ние също решихме да им направим едно посещение, и тръгнахме пеша, вярвайки на писанията в интернет че ще ни отнеме 20 минути. Естествено за всеки случай попитахме на къде е Моунт Попа, и с бърза крачка закрачихме по пътеката която ни показаха. Малко странно ни се видя, че освен че посоката в която вървим е наобратно от манастира, вместо да слизаме започнахме да се изкачваме, но нали сме попитали уж местен... Само че след половин час нито се чуваха хора, нито се виждаше манастир, така че доста сериозно вече ни заглозга съмнението че изобщо не сме където трябва. Решихме да не рискуваме повече и се върнахме обратно, като по пътя най накрая се появи човек и потвърди че пътеката наистина е към Маунт Попа, само че това е името на върха, а не на манастира. Греда...Наложи се да се метнем на по едно такси мотор за да успеем по бързо да стигнем до подножието на вулкана. От там нагоре започваше маймунското царство, което се простираше по протежението на 777-те стъпала които трябваше да изкачим до върха. Маймуните бяха навсякъде - пиеха кола от кенчета, крадяха от сергиите, гониха се по покривите. Сладури, стига да си пазиш нещата ако не искаш да рискуваш да останеш без слънчеви очила например.
Доста пот се изля докато най накрая стигнем горе, и то не толкова от катеренето, а от това че целият пасаж е покрит с ламаринен покрив, който води до усешането че вървиш в микровълнова печка. А не помогна и факта, че заради най-големия фестивал който беше след няколко дни, към манастира се бяха стекли хиляди поклонници, които колкото и невъзпитано да беше от наша страна се наложи да поизпреварим. Погледахме гледката, направихме си няколко неизбежни селфита с местните и забързахме наобратно, за да успеем да хванем залеза от хотела.
Пихме по едно страхотно кафенце някъде из уличките на Баган и следвайки съветите от интернет си взехме по едно колело за да може да обиколим повече. Искахме да са от кифленските колела с кошничка каквито карахме на Инле, за да може да си сложим багажа и водата, но в Баган този тип колела били забранени. Само планински велосипеди или мотопедчета се дават под наем. Което се оказа добра идея, имайки предвид че пътечките по които минавахме бяха или с пясък, или горски, където с другия тип колело щеше да е доста трудно. Започнахме едно яко въртене на педалите, с доста чести спирки по пътя защото буквално зад всеки храст изникваше страхотен храм или гледка. До обяд едвам успяхме да стигнем до стария Баган, а там тепърва беше черешката на тортата с най-големите и известни храмове в комплекса, където пред всеки по голям храм имаше автобуси и туристи, а моторчетата сновяха напред назад. Даже докато си разглеждахме едни ступи, до нас се приближиха две момчета да ни предложат да си купим картички. Ние отказахме, но се заприказвахме с тях и когато разбраха че сме от България, едното момче каза - 'Ейй, супер. Имам два лева, може ли да ми ги обмените?'
Ние решихме че се базика, но то наистина бръкна в джоба си и извади два лева. Каза, че миналото лято едни българи му ги били дали, и ако може да му дадем мианмарски парички.
На другата сутрин, докато чакаме транспорта с който трябва да се придвижим към Mt. Popa, от вън започва да гърми музика. Първоначално по тихо, но постепенно се усилва все повече и повече. Когато вече усещаме че е буквално под прозореца, поглеждаме навън и какво да видим - Слон! Газ навън, и изведнъж се озоваваме на края на цяла процесия, която освен двата слона включваше няколко конни ездача, каруци теглени от волове, и специална каруца за оркестъра, като всичко това е обляно в розови, жълти и зелени цветове и накити. Оркестъра ни остави безмълвни - на каруцата имаше пулт за диджей, колони, както и няколко човека с инструменти. До каруцата вървяха мъж и жена, които бяха певците, от зад имаше по-малка каручка с генератор, а от пред имаха един мъж, който играеше ролята на жива спирачка като всичко това се буташе от хора. Оказа се, че това е изпращане на малко дете в манастир, като периода който то ще прекара там зависи изцяло от него. Принципно по-заможните семейства си наемат слон, който се кара с камион от друг регион, тъй като в Баган няма, и това удоволствие им струва 2000$.
Ние също решихме да им направим едно посещение, и тръгнахме пеша, вярвайки на писанията в интернет че ще ни отнеме 20 минути. Естествено за всеки случай попитахме на къде е Моунт Попа, и с бърза крачка закрачихме по пътеката която ни показаха. Малко странно ни се видя, че освен че посоката в която вървим е наобратно от манастира, вместо да слизаме започнахме да се изкачваме, но нали сме попитали уж местен... Само че след половин час нито се чуваха хора, нито се виждаше манастир, така че доста сериозно вече ни заглозга съмнението че изобщо не сме където трябва. Решихме да не рискуваме повече и се върнахме обратно, като по пътя най накрая се появи човек и потвърди че пътеката наистина е към Маунт Попа, само че това е името на върха, а не на манастира. Греда...Наложи се да се метнем на по едно такси мотор за да успеем по бързо да стигнем до подножието на вулкана. От там нагоре започваше маймунското царство, което се простираше по протежението на 777-те стъпала които трябваше да изкачим до върха. Маймуните бяха навсякъде - пиеха кола от кенчета, крадяха от сергиите, гониха се по покривите. Сладури, стига да си пазиш нещата ако не искаш да рискуваш да останеш без слънчеви очила например.
Доста пот се изля докато най накрая стигнем горе, и то не толкова от катеренето, а от това че целият пасаж е покрит с ламаринен покрив, който води до усешането че вървиш в микровълнова печка. А не помогна и факта, че заради най-големия фестивал който беше след няколко дни, към манастира се бяха стекли хиляди поклонници, които колкото и невъзпитано да беше от наша страна се наложи да поизпреварим. Погледахме гледката, направихме си няколко неизбежни селфита с местните и забързахме наобратно, за да успеем да хванем залеза от хотела.
Коментари
Публикуване на коментар