Мианмар (Бирма)

Пристигаме на летището в Янгон точно в най-голяма жега по обяд и бързо се мятаме на градския автобус, който би трябвало да ни закара горе долу близо до хостела. Странно, въпреки че е Азия, тук липсват хилядите мотопеди както в другите страни, а булевардите са широки, подредени, и разбира се задръстени. И не може да няма нещо абсурдно, все пак си е Азия, колите са с обратен волан, но движението е нормално. Няколко дни по късно ни беше обяснено, че тък като колите им били стари, на по 10 години, затова всички са с десен волан. Тогава само такива се били произвеждали в Япония (мигаме умно), но ако колата е по-нова, вече има избор и да е с ляв волан. Опитахме да обясним, че коли с ляв волан има от доста по отдавна, и надали това е причината, но човека стоеше твърдо зад думите си. Еми добре, няма пък да спорим за глупости.
Стигнахме до крайната спирка, намерихме една карта на града и излезе, че изобщо не сме толкова близо колкото си мислихме. Янгон е построен по американски модел - с перпендикуляни улици с номера. Трябваше да извървим 20 пресечки с големите раници, на 35 градуса жега, минавайки през непрекъснат пазар с хиляди хора, продаващи и купуващи всевъзможни неща. С една дума - вървене в сауна с екстри..
След плуването в собствен сос, студената лимоната в хостела ни се стори божествена. Успяхме донякъде да възвърнем тормална температура и коремчетата започнаха да се обаждат. Айде да ходим на реката за залеза и за вечеря. Като идея супер, но невъзможна за изпълнение - по протежението на цялата река беше пълно с контейнери и за бонус трябваше да се пресече магистрала, та променихме плана в движение и рискувахме с най пропадналото място на което някога сме сядали да ядем - нещо като улицата на глада, намираща се между магистралата и четири лентов път. Абе малко като в гето... може би не малко, а доста, но както и да е - риск печели, риск губи.

Хапнахме доста люта но невероятно вкусна риба, с още по люта салата и за десерт по пътя обратно се отбихме в Суле пагода, една от големите в Янгон. Само като ни видяха че се приближаваме до входа настана ужасна врява - жените продаващи някакви неща се скараха от къде да минем, развикаха се една на друга,а ние умряхме от срам. Накрая тримата минахме през различни входове, за да няма сърдити, не че купихме нещо в крайна сметка но поне потушихме крясъците.

Другия ден трябваше да уплътним до след обяд, защото имахме нощен автобус до езерото Инле. Решихме да се поразходим пеша до най свещенната пагода в цял Мианмар - Шведагон. В средата на комплекса е позлатена ступа, като стойността на златото е около 90млн долара. На върха има глобус, който съдържа 4350 диаманта и скъпоценни камъка, включително и 76 каратов диамант на върха. Поверието е, че там се пазят останки от четири предишни Буда, и поради това дори и на мъжете се налага да се облекат с традиционни дрехи ако искат да влязат в комплекса. Оставяме обувките на входа, навличаме допълнителните поли и ризи върху нашите дрехи и в захлас тръгваме под парещите лъчи на слънцето. Пода е от бял мрамор, както и повечето от по малките ступи, което прави невъзможно свалянето на слънчевите очила. А ако не сте ходили по жарава - стъпването на тъмните мраморни плочи идеално го имитира. През няколко минути все някой подскачаше на един крак, забравил къде стъпва захласнат от красотата наоколо.

Точно до пагодата е градският парк, който щеше идеално да ни поразхлади, а и все някое ресторантче трябваше да има за да хапнем набързо. Отдалеч нещо огромно и златно във водата ни привлече вниманието, и любопитството бързо надделя. Оказа се Karaweik Palace - или по точно копие на кралската баржа, превърнато в ресторант, който за наше съжаление беше целият пълен. Но пък из парка има достатъчно места, където с гледка към езерото може да се хапнат странни неща, и където за мое огромно съжаление никъде няма кафе.
Времето доста беше напреднало вече и се метнахме на едно такси за да ни закара до хостела и след това на автогарата. Това е най - бруталната автогара която съм виждала. Невероятна лудница, огромни супер луксозни автобуси се разминават на милиметри с хората, газят из калта. Отделно едната част е обособена като нещо средно между гробище за стари автобуси и сервиз, а разбира се никъде няма надписи на английски или табла с информация. Поогледахме обстановката, харесахме си няколко автобуса които си заплюхме че са на нашата фирма и Данчо пое тежката задача да пита един шофьор дали това е автобуса за езерото Инле. Човека го изгледа сърдито, показа му надписа на автобуса пред който седяхме (на мианмарски) и каза - е да, не четеш ли? Последва бурен смях, което малко ядоса шофьора, но важното е че знаем къде сме. Следваше цяла нощ път, което нямаше да е проблем, ако през ЦЯЛОТО време от колонките на автобуса не се изливаха будистки проповеди. Не мога да не споделя с вас това удоволствие: ЦЪК. И за капак на цялото среднощно пътешествие, на мястото за почивка, на което имаше хиляди хора, автобуси, заведения и каквото се сетиш, на паркинга в 2 през нощта си стоеше една жена с два маламута. Да поясня за всеки случай - Аляски маламут е куче, което произхожда от Чукотско море, и 30 градуса не са му от любимата температура. Но след като спря едно камионче, и в каросерията му се возиха две мечки, вече нямаше какво да ни учуди. За съжаление така и не разбрахме какво възнамеряваше да прави с мечките, защото докато бяхме там, човека ги нахрани, избърса им козината...Като че ли бяха домашните му любимци, изведени на разходка.