Мианмар - езерото Инле

Рано рано сутринта ни изсипаха от автобуса на улицата в някакво градче, което се оказа на десетина километра от езерото. Пуснахме в действие уменията в преговарянето и набързо се спазарихме с един шофьор на такси, който директно ни закара до страхотно хотелче. Казаха ни, че е седмицата на фестивала Phaung Daw OO. Четири статуи на Буда, целите покрити със злато се поставят на кралската баржа и две седмици обикалят от село в село около езерото, като във всяко село остават по няколко дни. За късмет точно на другата сутрин трябваше да местят статуите в следващото село, като това е цяла церемония която се провежда по изгрев слънце. Веднага си запазихме лодка с уговорка лодкаря да дойде в 5.30 сутринта да ни вземе от хотела и цял ден да обикаляме. А за да уплътним днешният ден няколко часа се помотахме из селцето. Не че има кой знае какво да се гледа, но пък винаги има какво да се опита на местния пазар. Купихме си супа с нещо, което май беше тофу, и не беше от най-успешните избори, пихме истинско кафе в лъскав бар намиращ се на улица без асфалт, и се прибрахме в хотела където поръчаните по рано колела вече ни чакаха.
Страхотно е да караш колело около езерото - няма почти никакво движение, чист въздух, птички пеят, истински рай. Повъртяхме до Mya Thein, малко селце което е половината на сушата, а другата половина в езерото. Просто в един момент пътечката свършва и ако си нямаш лодка няма как да продължиш.

Изобщо не разбрахме как мина времето и изведнъж трябваше да грабваме колелата и да въртим бързо наобратно, защото следващата цел беше залеза с чаша вино на терасата на най-добрата винарска изба в Мианмар 'Червената Планина'. Ами заслужаваше си бързането, едно от най-вкусните Розе-та които съм пробвала. Успяхме доста да се поразвеселим и изобщо не съобразихме че нямаме челници или фарове на колелата, а по пътя никой не се беше сетил да сложи някоя лампа за разнообразие. Но ние пък бяхме безсмътрни вече, така че направо прелетяхме разстоянието от винарната до нашето село, гонени от хиляди гладни комари. Не можаха да ни настигнат, така че успешно се настанихме в ресторанта, единственият работещ в този 'ужасно късен час 7 вечерта' където се гледаха яко мачове и на всяка маса имаше по бутилка уиски. Много ни беше странно, че в Мианмар толкова много се пие уиски, и то основно Джони. В никоя друга азиатска страна не сме виждали да се изпиват такива количества алкохол, и то в убийствената комбинация да се гаси с бира.

Сутринта едвам се излюпихме в 5:30, а долу вече ни чакаше лодкаря с приготвен обяд за из път. Поразсънихме се малко докато стигнем до езерото и с голямо доволствие се настанихме в лодката. Селото, от където щеше да тръгне процесията с лодката която мести Буда беше на 20на минути, като по пътя се наслаждавахме на изгрева и на местните рибари, които ловяха риба с огромни кошове, като междувременно гребяха с крак. Разбира се когато минахме покрай тях позираха за снимка дори без да ги молим. При наближаване на селото трафика в езерото се усили значително. От всякъде започнаха да се появяват лодки като нашата пълни със зрители, основно от околните села, а в един момент и една по една започнаха с гръм и трясък да прииждат и лодките които ще предвождат Буда. С гръм и трясък изобщо не е метафора в случая - на повечето лодки имаше поне по една огромна колона, от която гърми музика и всички се радват и си танцуват. Всичко е украсено в най различни цветове, като не са спестени и изкуствени цветя, розови чадърчета и каквото още им е дошло на ум. Всички тези лодки бяха пълни само с мъже и момчета, жени не се допускат да участват в процесията. Завързаха ги една зад друга с въже, като преброих около 40, и в края беше статуята на Буда.

Беше време за кафенце, така че след като мина цялата процесия се отправихме към 5 day market. Това е пазар, който всеки ден се мести на различно място, в ралично село. Не знам как го правят, имайки предвид че е огромен, или пък нещо не се разбрахме с лодкаря с обясненията. Абсолютна лудница цареше там - хиляди хора, всевъзможни неща за продаване, едни черни малки прасенца се разхождат напред назад. Доста време може да се изгуби там ако някой е решил да пазарува. Лодкаря предложи ако искаме да видим фабриката за шалове, която е по път. Принципно не сме фенове на такива умишлени отклонения за туристи, но да видим как се плете шал от цвете не е изпускане. Оказа се, че в стъблото на Лотуса, който расте в езерото, има нишки които Мианмарците извличат на ръка, като за два дни работа успяват да получат 1кг. От тези нишки плетат шалове, които са малко по груби на допир от памучните примерно. Доста по скъпички са, а и нещо не ни грабнаха цветово, та само разгледахме. Така и така бяхме тръгнали по утъпканите туристически пътеки, спряхме и в работилницата за сребро, а след това и в тази за пури. Е пури нямаше как да не си купим. Увиваха тютюн смесен с още 10 съставки (от рода на мед, канела..) в бананово листо, и слагаха специален филтър от дърво. Готиното беше, че нямаше никотин в тези пури, и много наподобяваха на вкус пушенето на наргиле.

Следобеда посветихме на храмове и ступи. На около половин час с лодка, точно на края на един от ръкавите на езерото се намира комплекса Индейн, или Shwe Inn Their pagodas. Разделен е на две части, едната е със стари и нереставрирани пагоди, които бяха невероятно красиви. Другата част е на върха на хълмче и там са по новите ступички. До върха се стига по покрита алея, превърната в базар, но е много по живописно да се върви извън този пасаж, измежду старите и полуразрушени пагоди.

Заредени с много положителни емоции се настанихме в лодката за да се прибираме в нашето селце. Вече си мислихме за вечеря, когато около нас започна доста сериозно да притъмнява. Водата и небето придобиха еднакво сив цвят, и имахме чувството че се движим в езеро от разтопена стомана. За късмет не ни заваля докато бяхме на лодката и с бързи крачки се отправихме към хотела. Но изведнъж небето се разтвори и се изсипа невероятен порой. Бързо се скрихме в един магазин, защото решихме че с такава сила няма как да вали повече от минута-две. Ами половин час по късно все още си бяхме на същото място, и все така си валеше като из ведро. Нямахме вече време да чакаме, защото гонихме нощния автобус за Баган, така че поразгледахме из магазина и за късмет продаваха дъждобрани. Да, обаче само детски..Еми, колкото толкова - купихме един, Донка успя да се напъха вътре, взе всички телефони, фотоапарат и неща които не трябваше да мокрим и газ към хотела. Всъщност беше доста забавно, газехме в реки до колене, но пък водата беше топла и по закона на Мърфи на десет метра преди да си стигнем до хотела дъжда спря. Малко късно, вече бяхме мокри кокошки, но поне имахме време да се преоблечем преди да дойде автобуса.
Неусетно беше минал един прекрасен ден, а в началото се чудихме какво толкова му харесват всички на това езеро. За съжаление нямаше как да останем още, заради фестивалите се беше наложило да си купим предварително билета за автобуса още в Янгон, защото всички места се заемаха седмици преди това. Чакахме 'лусозен микробус' с който ни предстоеше нощен преход до Баган. Появи се маршрутка, която беше може би набор на дядо ми, натъпкана до горе с багаж и местни жители. За раниците вътре нямаше място, качиха ги на покрива, при сноповете с бамбукови пръчки, а ние се настанихме вътре заедно с един американец и една австралийка. Жената беше меко казано шашната от машината на времето в която я настаниха, и тъй като отказа да се вози без колан я преместиха на предната седалка. След това даже се опита да каже на шофьора да пусне климатика, на което ние се запревивахме от смях, защото когато тази маршрутка е излязла от завода климатика не е бил измислен още. Човека си караше с една постоянна невероятна скорост от около 40км/час, полъхваше ни свеж въздух от отворения прозорец и толкова добре се наспахме, че даже мислихме че сънуваме, когато към 4 сутринта казаха - последна спирка Баган.